Ако попитате какво се случва с българското кино, малцина ще са тези, които ще ви дадат информиран отговор. И аз, макар да съм изкушен от темата и общо взето да следя какво се случва, не бих могъл да се ангажирам с това да очертая някаква по-пълна картина. Темата не е от най-любимите на медиите. Ако попитате обаче за който и да е български сериал, всяка средностатистическа българска домакиня, ще ви направи най-подробна сводка. Едно, че подобна продукция бълва със страшни темпове и в големи количества – както казва Любен Дилов-син: телевизия без сериал е като циганин без златен зъб. И второ – вестници, сайтове и всякакви други източници се надпреварват да канят звездите на тези поредици, режисьорите, сценаристите, да им вземат интервюта, да ги питат за това какво точно са искали да кажат и какви са им бъдещите творчески намерения. 🙂
Въобще за сериалите се говори, нещо, което не може да се каже за киното. Или поне – за седмото изкуство не се прави, както трябва. Като че ли няма издания, които да се занимават професионално с тая проблематика, чини ми се, че и журналисти, които да я разбират, няма.
Какво имам предвид. Преди няколко дни започна филмовият фестивал във Венеция – мисля, че е един от най-старите, първото му издание е в началото на 30-те години на миналия век. Значимо филмово събитие и логично медиите го отразиха. Въпросът обаче е как. Ами с преводни материали от международния информационен поток. Ще кажете какво лошо в това, събитието си е европейско, логично е и посоката на данните да е такава. Да, ако на въпросния фестивал в една от съпътстващите конкурсни програми за първи път от 20 години нямаше и българско участие. Поне две трети от медиите обясняваха за това, кои световни звезди са минали по червения килим, съдържанието на филмите им. И нито дума за нашата следа.
Толкова.