Имаше един стар виц за това, колко малко му трябва на човек, за да е щастлив. Никак не е свързан с днешната ми тема, но пък заключителната му фраза пасва идеално. Е, колко ни е необходимо, за да се почувстваме добре. Едно хубаво приятелство – е, може и повече да са, – едно хубаво усещане, което ти оставя истинското и пълноценно общуване с приятни хора, и това е.
Миналата вечер съвсем случайно срещам в квартала приятел от детските години – гаджето му, с което живеят заедно, заминало в командировка и той като неколкодневен ерген се борел с домакинските задължения сам. Бил решил тая вечер да си прави пица – купил готово тесто от супермаркета, гъби, колбас, кашкавал, всичко по реда си. И спонтанно предложи: така и така съм ерген, защо не дойдеш да направим пицата заедно, да пием по една чаша вино и да си поговорим.
Направихме пицата – е, мъжка му работа, стана малко по-дебела от нормалното. Даже ненормално дебела. Малко зор видяхме, докато размразим тестото и други такива неблагополучия в кухнята. Но после, като седнахме, една сладка приказка, едни топли отношения, хубави стари спомени, че даже и до снимки и албуми стигнахме. И чашата с вино не беше само една. Приятно и хубаво.
Ами това е приятелството – не нещо грандиозно, не гръмки думи и обещания. А едни такива обикновени, делнични, простички неща, които обаче те карат да се чувстваш смислен. Чувство, което ти оставя един приятен вкус в устата – въпреки прегорялата отвън и не особено добре опечена отвътре пица, въпреки изгубената сметка на изпитите чаши, въпреки махмурлука на следващия ден.:)