В края на миналия месец мои колеги предложиха да си организираме след работно излизане. Тъй като обаче бяхме ограничени от рестрикциите за заведенията и събиранията по групи, решихме да разнообразим с театрално представление. Избрахме „Чамкория“ – моноспектакълът на Захари Бахаров, който обещаваше да ни потопи в света преди цял век.
Не бях правил предварителни проучвания или да се запозная с каквото и да е относно пиесата. Отидох без очаквания. Оказа се, че точно това ми е помогнало да усетя духа на идеята и поема емоционално и мисловно засегнатите проблеми. Затова ви съветвам, ако и вие искате да го гледате представлението, да се абстрахирате от знанията си за него.
„Чамкория“ е създадена по едноименния роман на Милен Русков, който пък е автор и на друга моя любима книги – „Възвишение“. Самата постановка е режисирана от Явор Гърдев и е страхотно адаптирана. Изборът точно на Захари Бахров с неговата тежест, лека циничност, но и емоционална същност, е абсолютно попадение.
Няма да ви разказвам за какво точно става въпрос, защото така ще разваля всичко. По-скоро ми се иска да наблегна на финала. Той бе толкова тъжен и в същото време съвършен. През двата часа на смях, тъга, гняв и какво ли още не, накрая просто гледаш и си казваш, че това се случва с всички.
След моноспектакъла се прибрах и продължих да си мисля за финала – та той е толкова приложим и в истинския живот, не е измислица или фикция. Тогава се питаш защо е всичко и как трябва да живееш, какво си готов да преглътнеш, за да може като дойде и твоят край, да си е струвало?
Надявам се успях да ви заинтригувам. И само искам да ви кажа, че пътуването до Чамкория не е просто екскурзия, то е и пътуване към себе си. Звучи може би прекалено банално, обаче е истина. А слeд като го изгледате, се надавям да достигнете и до нова истина в живота си.