Квота

anedНе сме толерантни като общество – трудно признание. Ама е факт. И това най-отчетливо се забелязва в отношението ни към хората с ограничени възможности. На най-дребно битово ниво – като започнем от все още липсващи инвалидни рампи в много обществени, пък и жилищни сгради и необезопасената улична среда, минем през ежедневната практика да се паркира на места, предназначени за хора със специални потребности, и се стигне до това, че даже и не ги забелязваме. Вече се питате за повода да изригна така.

Преди дни колежка, с която отскоро се познаваме, видимо разстроена, сподели за сина си, който вече е над 40 годишен – притеснявала се. Когато бил първа или втора година студент, инженерна специалност, му откриват заболяване, което постепенно води до загуба на периферното му зрение. Успява момчето да завърши с отличие университета и от тогава до момента е без работа. Кандидатствал е на десетки места, включително и в държавни фирми и учреждения – нищо. Освен усещането за една трайна безперспективност и безизходица. Разбира се, че никой не заявява в прав текст дискриминационни мотиви – но при такава последователност никак не е трудно човек да се досети.

По тоя повод. Колкото и да е голяма безработицата, колкото и тежка да е кризата – не може да си позволим да бъдем толкова безучастни и да подлагаме на такава изолация, да вменяваме такова усещане за безполезност на тази група от нашето общество. Може би на някого ще прозвучи прекалено и крайно това, което предлагам – но трябва да има задължителна квота, процент на хора с увреждания, която всяка една фирма да е длъжна да наема. В цивилизования свят на това се казва солидарност и няма нищо общо нито със социализма, нито с комунизма. Има допирни точки единствено с простата човечност.

 

Google+ Comments

Leave a Reply