Преди десетина дни паметникът пред централата на БСП на “Позитано” осъмна вапцан. Поредният паметник и поредното оцветяване. Това, което не видяхме с очите си, но пък чухме на следващия ден беше информацията среднощната акция на полицията, при която е бил задържан единият от “бояджиите” – Асен Генов, набеден за зелен, блогър и т. н. Няма да коментирам това, че явно арестът не е бил от най-строгите, щом героят е успял да пусне съобщение за задържането си на страницата си във фейсбук, както и посрещането му като герой пред районното при освобождаването му. Мъченик за делото! Като такъв се изживяваше в следващите дни юнакът.
Ще питате какво точно му е делото. Конкретно в случая, по данни от самия него – намазването с боя и заклеймяването по този начин на комунистическите терористи, да се разбира скулптурна композиция на Любомир Далчев – един от най-именитите и талантливи български скулптори. Безумна е тая теза и тази кауза – защото, ако класифицираме изкуството по аршина на Генов, ще се окаже, че трябва да минем с четка поне половината от световното културно историческо наследство, което изобразява спорни исторически личности, режими и явления.
Смисълът подобни паметници да стоят, е един и по цял свят го знаят. Той се съдържа в самото им име. Паметниците пазят паметта. Последното е наложително, даже в много по-голяма степен, когато споменът е за тиранични режими и черни моменти от историята на един народ, отколкото за моментите му на възход. Защото единственият начин да извлечем поуката от срамните исторически страници и да не повтаряме стари грешки, не само ние, но и децата ни, е, като носим срама на челото, както е казал класикът. Небоядисан и истински.