Отивам оня ден в службата на една позната – по работа. И аз съм и вършил услуги, от време на време, и тя ми върши. У нас, в България, има два традиционни въпроса като срещнеш някого: какво правиш и как си. Обикновено и двата те питат за едно и също нещо и правилният, по-точно очакваният отговор е добре съм.
Е, зададох го и аз, със същите очаквания. Не за друго – но защото нито форматът на контактите ни, нито поводът за срещата ни предполагаше нещо различно. И смятам, че всеки, който разбира от етикет, па макар и делничен, ще го потвърди.
Да, ама не. Първо разминаване с очакванията – отговори: зле съм. И второ започна да ми разказва история за някаква своя позната, която катастрофирала преди дни, вече започнала да се пооправя, но през какви притеснения минала тя самата за тая седмица, какви мисли и минавали през главата (разказани с подробности) и така около петнайсетина минути.
Някак успях да направя прехода към работата, за която бях отишъл, след което се изнесох по най-бързия начин в доста тягостно настроение и с гадното усещане – че са те натоварили с проблеми, които съвсем не ме засягат. Не защото съм безчовечен или не съчувствам, просто става въпрос за човек, когото не познавам, за когото чувам за пръв път. И става въпрос за една информация, която наистина може да спестиш на човека отсреща – още повече, ако отношенията ви не са от най-близките.
Пиша тия редове с идеята да внуша да се опитаме да не товарим хората около нас с ненужна информация, особено когато е отрицателна. Няма смисъл да предаваме собствените си притеснения и тревоги на другите, още повече когато те наистина нямат никакви допирни точки с тях. Иначе така мултиплицираме един негативизъм. Който, освен че е безкрайно неприятен, е и доста безплоден, във всяко едно отношение.