Последните седмици беше голямо тичане – така се случи, че имаше семейни поводи за отбелязване със съпътсващата ги организация, трябваше да приключа с някои стари неща, защото започвам нови. И дали от темпото, дали от непремерено движение някакво или пък просто съм настинал, но ме срязаха лоши болки в кръста. Джипито тоя път беше доста любезно, иначе обикновено е доста неотзивчива, и ме прати на процедури. Нагревки. В кварталната поликлиника.
Тръгнах аз, но рехабилитаторите от центъра ме предупредиха, че е добре след процедурите да не излизам веднага на студа, защото от рязката разлика между затоплянето от манипулациите и ниските температури навън положението може да се влоши още повече. Реших да не дърпам дявола за опашката и понеже в това състояние не съм достатъчно стабилен, за да си карам колата, реших, че на връщане ще хващам такси. Да, но това се оказа голям проблем. Поликлиниката е сравнително близо, с две думи – курсът е от кратките. Мястото е такова, че свободно минаващи коли няма. Единственият изход е да си викна по телефона. Звъня на първа фирма – отказват ми. Звъня на втора, трета, четвърта – същото. Ясно е, че когато на няколко места ти кажат, че няма коли по обяд при нормални метеорологични условия, значи причината е обща и тя е краткият курс. Е, накрая излъгах, че крайната точка е съвсем друга, и ми пратиха кола. Още с влизането си признах на шофьора и му казах, че ще му платя повече.
Но се питам защо трябва да се изнервяме, да си създаваме неудобства, нерви, да се лъжем, когато просто може съвсем официално да се въведе една такса, която задължително трябва да платиш дори ако разстоянието е само сто метра. Струва ми се справедливо и най-важното – доста прагматично.