Предполагам любопитството, още повече съседското, не е само български патент. Сигурно го има по цял свят – но по причина, че нито имам лични наблюдения от бита на други народи, нито съм чел много по темата – не мога да твърдя със сигурност. Това, в което обаче съм напълно убеден, че по нашите ширини то е в една степен, доста по-голяма от нормалния човешки интерес да се огледаш какво се случва около теб. Всеки, който е минавал през българско село, няма как да не е попадал под изпитателните и проучващи погледи на местни жени, събрали се на седянка на някоя пейка, да не е подлаган на задълбочената им анкета – кой е, по каква причина минава оттук, не е ли унука на Ивана от горната махала или на Драган от Долната, и след като отмине, да го застигнат започналите коментари, предположения и версии за личността му, на които би завидял и изпечен криминалист. И ако приемем това явление по селата в известен смисъл като оправдано – нещо като селски фейсбук, от който поради липсата на компютърни умения, пък и на желание, са лишени селските хора, до истински потрес ме докарват грозните градски опити да надникнеш в света на другия, да понаучиш това-онова, пък после и да осмислиш и оцветиш собствения си живот, като поразнесеш наученото тук-там, доукрасено, разбира се.
Защо подпалих днес на тая тема. По повод. Преди дни се поскарахме на доста висок тон вкъщи – в коя къща не се е случвало, когато се вземат важни решения. Точно пет-шест минути след края на кресчендото съседката – жена на около 80 – цъфна с купичка в ръка – червеният пипер й бил свършил. Ядосах се първо – дадох й, разбира се, каквото искаше, – пък после ми стана жал. Ако такива неща могат да ти осмислят и оцветят живота, то пък един живот.