Преди няколко дни чисто служебно се наложи да пуснем заявление до една държавна институция. Имаше си бланка, в която ясно беше заявено кои лица и в какво качество могат да подадат въпросното заявление лично. Беше спомената и опция за пълномощник, но беше доуточнено, че пълномощното задължително трябва да е нотариално заверено и да е посочен номер и прочие подробности около документа. Тъй като титулярът, който можеше да свърши работата, празнично е в по-дълъг отпуск, стана ясно, че трябва да се търсят други пътища. Колегата, с когото работим по този проект, каза: давай, с обикновено пълномощно, само с печат. Да уточня само, че става въпрос за институция, която работи основно по европейски програми и служителите й следят, и с право, до буква точността на нещата. Логично възроптах, че това е празно губене на време, ресурс и т. н. и е симулиране на работа, защото няма друго логично развитие на ситуацията, освен да ни върнат документите. Което си е празен ход отвсякъде, а аз не ги обичам тия ходове. Може би защото времето винаги ме е притискало и съм се научил да го ценя, а може би и защото вярвам, че когато има правила и са ясно описани, трябва да ги спазваме.
Е, естествено, че работата не се случи по този начин. Изгубихме няколко дни, през които можехме да намерим по-надежден начин да свършим задачата, а и няколко часа по подготовката на документите в този им вид.
А аз за пореден път се убедих, че за много хора е по-важно да изглежда, че вършат нещо, отколкото наистина да го правят. В общодържавен план. Е, при това положение защо се учудваме, че тъпчем от години на едно място, че даже и връщаме назад. Празните ходове обикновено водят точно до това. Пък ние, българите, ги умеем тия работи. Дума да няма.