Няма смисъл да се бориш с вятърни мелници. И най-вече – да обясняваш на човек, който не иска да чуе. Вярваш, че с подредени аргументи ще пробиеш бронята на чуждото невежество? Това е илюзия. Добре опакована, но илюзия. Сипеш факти, примери, числа – а насреща ти се взират празни очи. Вчера се озовах в подобен капан. В едно евтино кафене, където миришеше на прегоряло кафе и мокри якета. Отсреща седеше човек, чиято логика беше като разкачен комин – вятърът духа, а той пак си е на мястото.
Защо се вкарах в това? Защото повярвах, че диалогът е сделка – ти даваш истина, получаваш разбиране. А то се оказа, че хвърляш думи в бездънна яма. Колкото повече обяснявах, толкова повече усещах как потъвам в собствените си думи. Беше като да сипеш пясък в дупка в асфалта – безкрайно усилие, нулев резултат. Само хаосът ставаше по-голям.
И тогава проработи един стар механизъм – този на потъналите разходи. Вече бях налял половин час в това безсмислено упражнение. И ми се струваше, че ако се оттегля, ще изглеждам слаб. Все едно губя битка за нещо. А всъщност губех битка за своето его. Не за истината.
В един момент всичко се проясни. Усетих как напрежението се изпарява. Не от гняв, а от ледена яснота. Разбрах, че отсреща стои човек, който не слуша. Той просто чака да изстреля следващия си аргумент, за да отвърне със своето „не“. Вместо пробив в съзнанието му, получих огромна празнота. И тогава осъзнах – решението не е в нови аргументи. Решението е да спреш.
Прибрах телефона, оставих парите и станах. Без обяснения, без драми. Какво да кажеш на стена? Излязох на улицата, където трамваят скърцаше по релсите. И разбрах, че най-доброто действие понякога е да оставиш разговора недовършен. Някои врати не се отварят с ключ. Те просто не се отварят.
