Има дни, в които най-голямото изкушение е да се отскубнеш от всичко. Да изключиш телефона, да заключиш вратата и да се скриеш в собственото си мълчание. За мен такъв ден беше онзи, в който се заклещих в трафика към Пловдив. Движеше се на тласъци, музиката от радиото беше превърнала „Европа плюс“ в поредния източник на нерви, а жегата топеше и най-последователните оптимисти.
Опитах се да си представя как се чувстват рибарите в лодките, които с дни се носят в океана. Само тишина, само вода, само безкрай. Но дори тази романтична представа беше развалена от някакъв джип с надписа „Майстор Иван – ремонти по домовете“. И накрая, когато вече бях готов да се откажа и да прекарам нощта на седалката, попаднах на едно малко кафене в покрайнините на града. Нищо особено – евтина пластмасова мебел, петнайсетина места, но с един стар вентилатор, който въртяше въздуха и отнемаше от задуха.
Сякаш тишината беше стока. И аз я купих – с едно еспресо и още едно, последно, преди да тръгна. Разбрах, че не търсех самотата, а пауза. Миг, в който да не мисля за имейли, за задачи, за сметки, за каквото и да било. Защото в този град, в тази страна, в този свят тишината се плаща. Плаща се с часове, изгубени в задръствания, с пари за едно кафе, с време, отделено от всичко останало. Плаща се с това, че трябва да се изключиш от мрежата, за да не те изключи тя.
И после, когато се върнах обратно в реалността, разбрах, че тишината не е бягство, а лукс. Лукс, който рядко си позволяваме, защото сме свикнали да бъдем винаги на линия. А може би точно затова е толкова ценна – защото е рядкост.