Има дни, в които най-голямото изкушение е да се отскубнеш от всичко. Да изключиш телефона, да заключиш вратата и да се скриеш в собственото си мълчание. За мен такъв ден беше онзи, в който се заклещих в трафика към Пловдив. Движеше се на тласъци, музиката от радиото беше превърнала „Европа плюс“ в поредния източник на нерви, а жегата топеше и най-последователните оптимисти.
Опитах се да си представя как се чувстват рибарите в лодките, които с дни се носят в океана. Само тишина, само вода, само безкрай. Но дори тази романтична представа беше развалена от някакъв джип с надписа „Майстор Иван – ремонти по домовете“. И накрая, когато вече бях готов да се откажа и да прекарам нощта на седалката, попаднах на едно малко кафене в покрайнините на града. Нищо особено – евтина пластмасова мебел, петнайсетина места, но с един стар вентилатор, който въртяше въздуха и отнемаше от задуха.
Сякаш тишината беше стока. И аз я купих – с едно еспресо и още едно, последно, преди да тръгна. Разбрах, че не търсех самотата, а пауза. Миг, в който да не мисля за имейли, за задачи, за сметки, за каквото и да било. Защото в този град, в тази страна, в този свят тишината се плаща. Плаща се с часове, изгубени в задръствания, с пари за едно кафе, с време, отделено от всичко останало. Плаща се с това, че трябва да се изключиш от мрежата, за да не те изключи тя.
И после, когато се върнах обратно в реалността, разбрах, че тишината не е бягство, а лукс. Лукс, който рядко си позволяваме, защото сме свикнали да бъдем винаги на линия. А може би точно затова е толкова ценна – защото е рядкост.
6 Comments
Момчил Христов
Един път се случи подобно – заседнах в задръстване по пътя за Бургас, а радиото въртеше едни и същи песни вече трети час. Накрая се отбих в някакво затънтено селце и просто седнах на една пейка до кафенето, без да влизам вътре. Тишината беше невероятна, макар че след малко дойдоха няколко кучета да се разправят помежду си.
Ивана Добрева
Много хубаво е написано, особено ми хареса как описа задръстването и радиото – точно така се чувства човек в такива моменти. Идеята за рибарите в океана е много сполучлива, а после рязкото връщане към реалността с надписа на джипа е чудесен контраст.
Виктория Славова
Случвало ми се е нещо подобно, но не в трафик, а когато синът ми се нанесе при мен и къщата се изпълни с хора. Цял ден бях сред шум и разговори, а вечерта просто си заключих вратата на стаята и седях в тишина, докато се успокоих. Това ми даде сили да продължа, а не да избухна.
Елена Стоянова
Интересно, че казваш за рибарите в океана – нали тишината може да е и плашеща. Аз например като остана сама в къщи и стане тихо, все ми се струва, че някой ме гледа. А това кафене с евтината пластмасова мебел – нали точно такива места са най-уютни, а не някакви лъскави барове.
Даниел Николов
Много хубаво си го написал това с джипа на Майстор Иван – тотално убива романтиката. И аз често си представям океана, но някак си винаги се появява някоя дразнеща подробност. Ще пишеш ли още за такива моменти, в които търсиш тишината, но тя все ти се изплъзва?
Стефан Стоянов
Тази статия наистина ми помогна да взема решение. Честно казано, често се чувствам по същия начин като автора – притиснат от всичко и търсещ тишина. Особено ми направи впечатление как дори романтичната представа за рибари в океана беше развалена от джипа с надпис „Майстор Иван“ – направо като метафора за това колко трудно е да избягаш от шумa. От днес ще си отделям повече време за тишина, независимо дали е в планината или просто в някоя тиха библиотека.
Comments are closed.