В последните дни една снимка обиколи социалните мрежи – естествено, като се има предвид съдържанието й, с доста крайно негативни коментари. Заслужено, разбира се, защото в тия грипави месеци, когато постоянно излиза информация за това, как болни хора с часове чакат линейка за спешна помощ, е престъпление да ползваш автомобил, предвиден за неотложна лекарска помощ, за да пренасяш мебели. Да, сигурно вече сте се сетили – това е съдържанието на снимката.
Позамислих се, откъде е дошло у нас това усещане за нашата собственост като за неприкосновена, а за чуждото – дали е държавно, общинско или служебно – като за нещо, от което може да се възползваме. Ами от социалистическите години е отговорът. От времената, в които някак беше престъпление да си тръгнеш от завода, в който работиш, без да сложиш нещо от продукцията, която се произвежда там, в чантата. От времената, в които ведомствените коли, естествено с държавно гориво, се ползваха я за да си прекараш плочки за банята, я керемиди за вилата на село, я новата холна секция, която най-после си успял да си купиш от опосканите по онова време мебелни магазини.
Е, мисля си, че и четирийсет години да ни водят през пустинята, трудно ще се отървем от тези си привички. Някак хората, които не правят лични копия на служебния ксерокс, не си вземат от хартията в офиса за лични нужди, не прибират я химикалка, я нещо друго, което може да се вземе, понякога просто ей така за спорта, а не от нужда, продължават да минават за безнадеждни и непоправими будали.
Това е положението. И докато се спасим от тия соцнаслагвания, ще чакаме бързата помощ с часове, докато тя пренася нечия квартира на ново място. И ще си чешем езиците в социалните мрежи, без да признаем даже и пред себе си, че при възможност и ние бихме го направили.