Има едно нещо, наречено социални норми. Те са общо валидни, обществено приети и признати, но… не са записани никъде. Социалните норми са едва ли не подразбиращи се, но е възможно и да се окажат различни за всеки един от нас.
“Какво ще кажат хората…?” е един такъв тих шепот, който се чува от време на време, от различи страни и всеки път, когато се зададе, тръпнем от напрежение да не се окажа, че е по наш адрес. Още докато сме малки, майките ни тупат през ръцете с думите: “Не прави така! Какво ще кажат хората” или “Не ми реви по средата на улицата! Какво ще си помислят, като ни видят?”
Знаете ли аз какво мисля? Че няма абсолютно никакво значение какво минава през главите на непознатите, защото те са именно такива – непознати! Защо да ни интересува мнението им, след като нито те ни познават, нито ние тях. Съмнявам се да запомнят някой непознат до такава степен, че да го разпознаят в последствие. Аз поне не мога… А и нека си го кажем направо. В днешно време всеки гледа най-вече себе си и собствените си проблеми. Аз лично не се интересувам нито от проблемите на съседа, нито от проблемите на случайния минувач, с когото се разминавам. За мен са важни близките и приятелите ми, а не всички останалите.
Отдавна не живеем в онези тесни, затворени общества, в които всеки да гледа в двора на другия. Вярно, че пенсионерките пред блока все още имат навика да си клюкарят, но нека си клюкарят, щом искат. По-добре да си на хората в устите, отколкото в краката.