Който е живял преди десет години в Пловдив, помни как изглеждаше Младежкият хълм. Имаше едно спокойствие там. Дървета, птици, сенки. Хората идваха да се разходят, да седнат на пейка и да си починат от шума на града. Не ти трябваше нищо друго, за да си добре.
Днес качваш се по Бунарджика и не знаеш накъде да погледнеш – отвсякъде са те обградили скелета на строежи, които никога няма да видят завършек. Паметникът на Альоша стои като свидетел на едно време, което си отиде. А въздухът е наситен с прах и миризма на арматура. Преди можеше да чуеш собствените си мисли, а сега се състезаваш с перфоратори и ревове на мотори.
Като се върна към онази тишина, се сещам за едно старо кафене на Шишман. Нямаше излишни украшения, просто дървени маси и столове, силно кафе и вестници. Сега на негово място има лъскав бар с десет вида еспресо, плотове от мрамор и цени като за Цюрих. Повечето хора се снимат за Инстаграм, вместо да си говорят. Истинският разговор изчезна.
Дори в кварталните магазини вече не можеш да се отървеш от евтината фонова музика. Дори в автобуса някой си пуска клипче на телефона и ти натрапва звуците на кварталната звезда. Тишината се е превърнала в лукс, който малцина могат да си позволят. Преди я имаше навсякъде, сега трябва да я търсиш целенасочено – в манастир, в планината или в собствената си стая с дебели стени.
И най-лошото е, че хората вече не забелязват. Те свикнаха със шума, с надпреварата, с постоянния поток от информация. Тишината ги плаши, защото ги кара да се сблъскат със себе си. А това е страшно. По-лесно е да се удавиш в звуците на града, отколкото да се изправиш срещу собствените си мисли.
Истинският избор винаги излиза скъпо на тези, които искат да го направят. Не става дума само за пари. Става дума за време, за усилия, за постоянство. Да избереш тишината в този свят означава да се откажеш от много неща, които обществото ти натрапва като „нормални“. Но понякога си заслужава.
