Има едни такива хора, които обичат да държат нещата под свой контрол. Искат да командват, да организират, да носят отговорност. Това ги кара да се чувстват важни и полезни. Самочувствието им расте, а с него и потребността да се похвалят за допълнителните дейности, с които се нагърбват. Самоизтъкват се и са убедени, че се справят с всяко нещо блестящо.
Аз не съм от тези хора. И докато не стана пенсионер, че и след това, най-вероятно дори и в следващия си живот, не искам да бъда. Предната вечер се свика събрание на блока – от онези шумните, на които загубваш апетит и все някой ще те ядоса. Моментният домоуправител ще се мести и ми подаде щафетата. Не зная защо някой толкова убедено би помислил, че бих я приел. Дори не вдигнах ръце да взема домоуправителската книга. Просто ги скръстих като щит пред гърдите си и й заявих: “Тази работа така няма да стане!”
След като изтъкнах, че нито имам таланта, нито желанието да контактувам за пари със съседите си, жените вдигнаха пара като кокошки пред просо, а мъжете ме потупаха по рамото.
Да бъдеш домоуправител не е шега работа. Трябва или да си абсолютен стоик, или абсолютен любопитко. Това си е работа за клюкарките на блока. Легален повод да се бъркат в живота на хората и да искат да влизат в антрето ти. Работата е идеална за някой без работа. Но като се замисля, дори и да си стоях у дома по цял ден, пак нямаше да се наема. Не издържам дребните кавги за глупости. Не искам да трябва да споря с хора, които се мислят за всезнаещи и всеможещи. Да си домоуправител означава и да угаждаш на хорските прищявки. А мен там пък изобщо ме няма.
Така че затварям тази така неприятна страница от предния ден и наслука на следващата кълвачка, която ще поеме поста. Защото, макар да не останах до края на събранието, зная, че няма мъж, който би се наел – доброволно или под изстрелите на госпожите с ролки и по пеньоар, с тази работа.