Не искам да съм домоуправител

Има едни такива хора, които обичат да държат нещата под свой контрол. Искат да командват, да организират, да носят отговорност. Това ги кара да се чувстват важни и полезни. Самочувствието им расте, а с него и потребността да се похвалят за допълнителните дейности, с които се нагърбват. Самоизтъкват се и са убедени, че се справят с всяко нещо блестящо.

apartament biuldingАз не съм от тези хора. И докато не стана пенсионер, че и след това, най-вероятно дори и в следващия си живот, не искам да бъда. Предната вечер се свика събрание на блока – от онези шумните, на които загубваш апетит и все някой ще те ядоса. Моментният домоуправител ще се мести и ми подаде щафетата. Не зная защо някой толкова убедено би помислил, че бих я приел. Дори не вдигнах ръце да взема домоуправителската книга. Просто ги скръстих като щит пред гърдите си и й заявих: “Тази работа така няма да стане!”

След като изтъкнах, че нито имам таланта, нито желанието да контактувам за пари със съседите си, жените вдигнаха пара като кокошки пред просо, а мъжете ме потупаха по рамото.

Да бъдеш домоуправител не е шега работа. Трябва или да си абсолютен стоик, или абсолютен любопитко. Това си е работа за клюкарките на блока. Легален повод да се бъркат в живота на хората и да искат да влизат в антрето ти. Работата е идеална за някой без работа. Но като се замисля, дори и да си стоях у дома по цял ден, пак нямаше да се наема. Не издържам дребните кавги за глупости. Не искам да трябва да споря с хора, които се мислят за всезнаещи и всеможещи. Да си домоуправител означава и да угаждаш на хорските прищявки. А мен там пък изобщо ме няма.

Така че затварям тази така неприятна страница от предния ден и наслука на следващата кълвачка, която ще поеме поста. Защото, макар да не останах до края на събранието, зная, че няма мъж, който би се наел – доброволно или под изстрелите на госпожите с ролки и по пеньоар, с тази работа.

Rate this post

Google+ Comments

Leave a Reply