Питали ли сте се някога какъв е смисълът на наказанията. Освен справедливото възмездие, което всеки трябва да получи за престъпление или грешка, за да може да достигне пречистването. Според мен другият много важен елемент и смисъл, който носят, безспорно е и ролята на спирачка, която трябва да играят, предварителният страх, който понякога ни спира да правим глупости.
Мислил съм по тия въпроси и преди, но откакто вестниците гръмнаха с новината, че именитият ни щангист Гълъбин Боевски, който от почти две години беше в бразилски затвор, след като беше заловен с десетина килограма наркотици и който беше осъден на осем години затвор, се е завърнал в България, мисля още повече за това.
Версиите за причините да е на свобода са много – от президентска милост (знаем, че президентът на Бразилия Дилма Русеф е с български корен), през споразумение с българската страна до сделка с прокуратурата, при която Боевски е дал информация за по-висшите етажи от схемата за наркотрафик, от която е бил част.
За мен лично обаче е не важно как и по чия милост Боевски се е озовал в България, а фактът, че един наркотрафикант няма да излежи полагаемото му се наказание. И че този факт ще създаде у мнозина усещане, че при определени обстоятелства наказанията биха могли да бъдат избегнати. И че определен статус в обществото и някакви стари заслуги ти позволява да не спазваш едни правила и да пренасяш едни неща, които убиват хора и деца. Или да караш пиян и също да убиваш – какъвто беше случаят със Ставийски. И някой да те помилва, защото си много именит и заслужил. Не ми се вижда нито справедливо, нито възпитателно. Защото нито един олимпийски медал не може да тежи повече от който и да е човешки живот.