Отговорът на все по-вълнуващия ме напоследък въпрос – защо хората, които могат истински да мислят, да стигат до същността на нещата и да проявяват поне зачатъци на някаква креативност, все повече намаляват – дойде от съвсем неочаквано място. Разглеждах обявите за работа в „Джобс” и там някакъв новинарски сайт си търсеше сътрудници, които умеят да пишат много кратко и много ясно. По принцип няма нищо лошо в това в такива формати информацията да се поднася семпло, в телеграфен стил, с изведени акценти, с две думи – да отговаря ясно на основните въпроси – как, къде, кога, кой – и да не изпада словесни излишъци. То си има даже специални изследвания докъде може да издържи вниманието на средния интернет потребител и всеки, който пише за това пространство, трябва да знае къде е границата, след която потребителят чете, но вече не възприема. Лошото е, че не успяваме да минем отвъд това.
Колко от нас имат възможност, време и желание да четат нещо повече и по-различно от тази стегнати, постни и окастрени откъм красотата на словото текстове. Колко са влизали напоследък в книжарница или библиотека, взимали са си книга, пък и са я прочели. Ама не от ония книги, в които ти обясняват как да печелиш повече пари, как да задържиш мъжа или жената до себе си, да гледаш оптимистично в бъдещето или да седнеш в стола на шефа си. Това не е литература и освен чисто информационните или терапевтични задачи, които са й възложени, няма как да доведе до по-сериозни интелектуални, а и емоционални качествени изменения. До такива води истинската литература. Тя стимулира ума и развива способността ни да разсъждаваме, тя обогатява речника и представите ни за нещата, тя ни кара да задаваме въпроси и да не се задоволяваме с готови отговори.
Когато четеш ширпотреба, и мисленето ти е такова. Това е отговорът.