Не знам дали сте забелязали, но у нас малцина са тези, които ценят времето на другите. Дали заради манталитета ни, дали заради историческата ни съдба, се отличаваме с една ориенталска лежерност в това отношение. Знаете, че като започна с такива обобщения, никога не е случайно. И сега пак не е.
Изпадна ми малко работа по един проект на една фондация. И част от моите задължения – допълваща, но все пак част – беше да направя снимки на няколко архитектурни обекта. Имам приличен апарат – е, не е премиум клас, но прави едни наистина качествени снимки. Но понеже съм перфекционист, пък и времето малко ме притискаше, реших да се обадя на един колега, който преди време инвестира в покупката на професионален апарат, и да го питам колко би ми струвала въпросната услуга, ако той ми я извърши, за да преценя дали бих могъл да отделя сумата от определения бюджет.
Разговорът протече по скайп. Казах му за какво иде реч, обясних обема и параметрите на работата и зададох въпроса: Колко?
Ако си мислите, че разговорът е приключил след около пет минути, като сме си стиснали ръцете, или пък не – грешите.
Той започна: Колко даваш.
Аз: Не мога аз да определям колко струва трудът ти, не сме на Капалъ чарши. Просто ми кажи една цифра. Аз преценявам дали ми устройва, или не. И така в различни вариации и без отговор – загубено време около час и главоболие.
Е, накрая каза цената. Не ме устройваше – не защото смятам, че услугата или трудът му струват по-малко, а просто, защото разчетът на средствата, с които разполагам по проекта, не позволяват подобен разход.
Питам аз обаче: Кому е нужна тази загуба на време. Честно да ви кажа, за мен един час си е едни час и ми е ценен. Не случайно западняците казват, че времето струва пари. Загубата му – също. В този смисъл, ако ми плащаха ежедневните щети, които търпя по тази линия, нямаше да има нужда да работя.