Спомняте ли как се подигравахме преди години на Бриджит Бардо заради каузата й да се погрижи за българските танцуващи мечки. Включително и на мен ми беше много странно, казвах си: оправихме хората, допряхме до мечките.
За тези, които са забравили, тогава чрез фондацията си Бардо успя да изкупи от стопаните им – обикновено роми – до една танцуващите мечки, след което ги настани в естествената им среда, в специално подготвен за тях резерват в Белица. Цъкахме с език, когато зъболекари упоиха мечките, за да им лекуват зъбите, и си мислехме, че сме страна, в която за дивите животни се полагат повече грижи, отколкото за хората. Без да знаем, че те двете неща са свързани. И че степента на развитието на едно общество си личи най-вече от отношението му към слабите и беззащитните. И към животните естествено.
Сигурно вече се питате как така съм се сетила за Бардо, мечките и Белица. Ами даваха оня ден репортаж по една от националните телевизии – за Гошо, едно от бившите танцуващи животни. Обясниха как са го дресирали – винаги съм си мислил, че тая работа с дресировките на животни става с лакомства. Направи питомецът това, което обучаващият иска, и му се дава някакво лакомство, после пак. Оказа се обаче, че случая с мечките, които всички ние сме виждали по улиците на България, не е този – тук работата на лакомството върши една халка, която е закачена за специално направена дупка в носа на животното. Ако то не иска да изпълни задачата, която стопанинът му постави, просто се дръпват синджирът и халката, причинявайки му жестока болка. То е ясно, че следващия път Гошо ще легне по гръб на земята, ще танцува, ако трябва ще прави тройно салто мортале. Така или иначе, тая нерадостна съдба вече е далече от мечока – даваха го как се изтяга блажено по полянките на Белица.
И да ви кажа, като сравних начина, по който гледаше Гошо с халката, и този от Белица, вече хич не ми е смешно за усилията, които е положила актрисата, и за парите, които е похарчила фондацията й.